Джери: За промените. Преди известно време признах на Естер, че никога нямаше да се съберем заедно, ако спазвах принципите си с какви момичета да се срещам: ръст под 165, тегло под 55 кг. Все едно че бях акробат, който ще ги подхвърля и улавя във въздуха. Въобще не ме интересуваше какво има в главата им, важна беше само формата. И тогава се появи Естер – по-висока и по-тежка от моите мерки, но с интерес точно към това, което ме вълнуваше и мен. Възпитан съм в среда, в която се смята, че цял живот трябва да прекараш с една жена, да работиш едно и също нещо, да живееш в един и същ квартал, да поддържаш една и съща партия и т.н. Аз самият през годините смених около двайсет професии, претърпях толкова много промени и всъщност така и не спазих принципите, с които бях отгледан.

       Въпросът ми е как може човек да живее в среда, в която се проповядва, че трябва да се придържа към първоначалните си решения, и в същото време да му бъде позволено да се променя като отделен индивид?

       Абрахам: Е, мъчително е. Хората се справят трудно, защото това противоречи на абсолютния стремеж към свобода, заложен у човека. Когато се чувстваш ограничен от обществените норми и закони, започваш да се бориш и да негодуваш срещу това, да браниш и да оправдаваш позициите си – така само привличаш нови негативни емоции.  

       Иска ни се да разбереш, че независимо дали го съзнаваш или не, дали го признаваш или не, ти живееш в пълна свобода. Това е такава безгранична свобода, че тя позволява всяка твоя мисъл да бъде представена в това, което живееш. Каква по-голяма свобода от тази? Ти си толкова свободен, че всяка твоя мисъл навлиза в баланса на това, което живееш.

       Не законите, а твоето внимание към тези закони ти влияят.

        Съседите ти сами по себе си не ти въздействат, важно е твоето отношение към тях. Така че ти имаш пълна свобода, стига само да можеш да го възприемеш.

      В едно общество, което иска подчинение от теб, онези, които вътрешно са осъзнали свободата си, се чувстват смачкани и се съпротивляват яростно, и им е трудно – до момента, в който осъзнаят свободата и си кажат: »Дотук съм, стига толкова.

      Най-сетне ти достигаш точката, в която вече не се стараеш толкова усилено да угодиш на другите. Ти си помъдрял достатъчно и си даваш сметка, че колкото и да се мъчиш, не можеш да угодиш на всички – много са. Съществуват прекалено много различни намерения, прекалено много различни убеждения. Така че накрая се отдръпваш от сцената, където няма победа, и стъпваш на сцената, на която победителят си винаги ти – там, където сам определяш какво точно искаш, и методично и последователно използваш силата си да мислиш за това, което желаеш.